Западна Стара планина в България

Скалистите склонове на големи височини осигуряват ограничени ресурси за паша и вече не се използват, заради намалания брой животни. Могат да се намерят редки растения като тъполистния оклоп Androsace obtusifolia както и рядката и застрашена пеперуда Полиоматус (Polyommatus eroides). Тези площи са класифицирани като “Хазмофитна растителност по силикатни скални склонове” (код 8220) в Директивата за местообитанията.

Сухи до умерено влажни затревени площи на височина от 1000 м н.м.в. до края на дървесния пояс са често срещани в Западна Стара планина и са класифицирани като местообитание код 6520: планински сенокосни ливади. Те са относително продуктивни, тъй като се развиват на влажни почви, имат добро фуражно качество и вегетационен период достигащ до 6 месеца. Подходящи са за сенокосен режим, но в днешно време се ползват за паша или са изоставени. Техните дълбоки почви предоставят добри възможности за размножаването на лалугера (Spermophilus citellus) и за неговия хищник пъстрия пор (Vormela peregusna).

Най-широко-разпространеното високопланинско тревно местообитание в Западна Стара планина е от типа 6230 на Директивата за местообитанията -„Богати на видове картълови съобщества върху силикатен терен в планините”. Те се срещат след дървесния пояс на силикатни, сухи и бедни почви. Големи площи от тези алпийски пасища са заети от туфи картъл (Nardus stricta)– тревна покривка със сравнително ниски хранителни качества, но те съхраняват голямо флористично богатство. За поддържането на местообитанието е необходимо пашуване при ниска гъстота на животните, а те са изложени на недоизпасване и изоставяне.

Алпийските степи се срещат на плитки (<10 см), каменисти почви и се срещат често като участъци сред пасища от туфи суха трева. Класифицирани са като тип 4060 „Алпийски и бореални ерикоидни съобщества”. Преобладаващите видове в тях са черна и синя боровинка(Vaccinium myrtillus, V. uliginosum) и ниска жълтуг (Genista depressa, G. sagittalis). Сибирската хвойна (Juniperus sibirica) е нисък храст, който в миналото пастирите са премахвали чрез изгаряне. Днес той превзема отново бившото си местообитание поради намалелият брой животни и изоставянето на отдалечените пасища.

Българската кадифянка (Erebia orientalis) е ендемична пеперуда в България и Сърбия. Разпространението и в България е ограничено в алпийските пасища над 1400 м надморска височина в Стара планина, Рила и Пирин, често в близост до дървесния пояс.

Нарцисоцветната съсънка (Anemone narcissiflora), етнистата тинтява (Gentiana punctata), жълтата тинтява (Gentiana lutea) и планинския крем (Lilium jankae), се срещат само в умерено влажните планински сенокосни ливади и са вписани в червената книга на България. За поддържането на местообитанието в добро състояние са необходими нискоинтензивни паша и коситба.